Убива ли ни любовта?

 

Пише ти жена !…

Писала ли ти е я някога жена?…

Гледам втренчено белия лист хартия през себе си , не знам какво да напиша, а мислите се блъскат като луди в главата ми и се опитват да излязат навън . Сама съм ! Е, здравей, Самота! От известно време не те бях срещала .  Къде се изгуби? Ти беше моята най-добра приятелка. Нито за момент не ме излъга, не ме предаде, не ме обиди, не се подигра с мен и не ме изостави. Дълги години беше до мен…А ти , Любов, къде отиваш?  Имах нужда от капчици любов и шепа щастие- нищо повече. Но някъде по пътя изгубих всичко . Не се страхувам да споделя мислите си с теб , Любов! Когато обичаш някого ти ще направиш всичко, всички луди неща, които не можеш да обясниш- ще докоснеш Луната, ще изгасиш Слънцето, ще отречеш истината за да повярваш в лъжата.

Понякога думите ни напират на устните, но не смеем да ги изречем, или пък се въздържаме. И защо? Само за да не обидим някого , да не нараним достойнството и чувствата му. А ти , Щастие, на къде? Защо всичко и всички бягат от мен ? Може би знам отговора. Обсебваща, изпепеляваща като буен огън любов към Него- мечтата на живота ми ! Мечти ли казах ? Не, от днес ще живея без мечти , ден за ден, минута за минута, но едва ли това ще освободи сърцето и душата ми от цялата любов, която съм събирала през годините за да я подаря на своята мечта. А съмнението ? То ме разтърсва отвътре като мощно земетресение и разрушава основите на всичко изградено до тук.

А когато го няма него – Съмнението, знаете ли колко е спокойно, тихо и леко на душата. През деня чакаш телефона да звънне, да чуеш любимия глас и после политаш, готов си да се изправиш пред всичко и всички, да крещиш с цяло гърло на света, че обичаш и си обичан, че жадуваш любимите очи , устни, ръце…и никой и нищо не може да те спре.

А дойде ли вечерта и с нея нощта усещаш именно тишината и спокойствието, вслушваш се в мрака и чуваш единствено ритмичните удари на сърцата ви , усещаш една топла ръка , която си готов да държиш цял живот, до последно! Тогава не са необходими думи, погледи, жестове, а искаш само и единствено да усещаш Него!

И не се ли питаш колко трае любовта? А какво е това любов? И започваш с отговорите:

Мразя- Обичам как се изразяваш;

Мразя- Обичам втренчения ти поглед в мен;

Мразя- Обичам истините, с които ме засипваш;

Мразя- Обичам тежките ти стъпки и се чувствам уязвима;

Побиват ме тръпки от това, което бих могла да чуя, но искам да те чуя;

Мразя дните, часовете, минутите, секундите без теб;

Мразя да не мога да си поема дъх, ако ти не съществуваш;

Мразя да те няма;

Мразя това, че няма капка омраза в мен;

И отново спирам. Не пиша, не мисля, не чувствам, не мечтая. Само се надявам тази любов да живее. Двамата ще вървим не по утъпкана вече пътека, а там , където няма път. Ще създадем нашия път и ще оставим следа след себе си.

Наранена, объркана, изморена от разкъсващата “болка” в гърдите, от недоверието. И защо? Нима се умира от любов? Не!  Възкръсва се…за едно ново начало, за нови мечти, за нови хоризонти.

Умира ли се от любов? Не!

Защото ти върна радостта в очите ми, пробуди душата ми, разтърси целия ми свят и станахме едно цяло!

Е, тръгваме ли с теб?  За да дишаме, за да живеем, за да възкръснем…

Гост-автор:  Петя Генчева